Харизматични и принципни, родителите на Мелиса Коулман създадоха идиличен, нонконформистки живот в провинциалния Мейн. И тогава те платиха цената. Трябва да сме помолили нашата съседка Хелън да прочете ръцете ни този ден. Собствените й ръце бяха с цвят на люспи от лук, потъмнели с чернодробни петна и постоянно в движение. Писане, копаене, бране, кълцане. Отварящи се кухненски шкафове, изрисувани с холандски деца в ярки бродирани рокли и обувки с остри обувки. Изваждам дървени купи и ги подавам на майка ми Сю, за да я сложи във вътрешния двор за обяд. Докато мама излизаше през параванната врата с пусната коса и бебето Хайди на гърба й, кухнята дишаше нарязан магданоз и зеленчукова супа, къкрила на котлона. Светлината грееше през прозорците на кухнята върху кривите борови подове на старата селска къща, където стоях и чаках.

Беше очарователно лято, онова лято на 1975 г., още повече, че не знаехме колко спокойно е то в сравнение с това, което ще последва.

— Звънни на обяда за Скот-о — извика Хелън през прозореца на мама. Тя обичаше да добавя или на името на всеки. Eli-o, Suz-o, kiddos за децата, Puss-o the cat. Ние бяхме най-близките й с децата.

Докато звънецът биеше, Хелън взе малката ми ръка и я завъртя нагоре в своята. Кухнята беше топла, но кожата й беше хладна и кожена. Мама се върна с Хайди, докато стоях сплетена с дълга коса и 6-годишна смела, затаила дъх. Знаехме за Хелън, че когато нямаше какво интересно да каже, тя сменя темата. Тя приглади дланта ми с палци и я погледна надолу, а подстриганата й гранитна коса носеше прашната миризма на стари книги.

— Tsch, какво е това? тя попита за белезите, които направих с червения магически маркер на татко.

„Карта“, казах й аз, горд от артистичността на пръстите си. — Карта на нашата ферма.

— Пшоу. Тя хвърли ръката ми настрани като стара ряпа от кореновата изба.

Затова вместо това прочете дланта на Хайди. Хайди беше синеоко 2-годишно дете, „неудържим дух“, казаха всички. Дори тя остана неподвижна, с отворена уста, дишайки тежко, притисната в прашката на гърба на мама, докато Хелън приглаждаше малките си пръстчета.

— Кратка линия на живота — измърмори Хелън, навеждайки се към светлината от прозореца, след което спря, сякаш се хвана твърде късно.

— Какво имаш предвид под кратко? — попита мама, кафяви очи нащрек, като майка-птица. — Тридесет, 40 години?

— О, това не означава нищо — каза Хелън и започна да мърмори за изобилието от домати в градината.

Снимка: С любезното съдействие на Мелиса Коулман